Интервю със Стоян Гяуров: От култа до културизма

Стоян Гяуров е журналист и преводач, роден през 1950 в Хасково. Завършва английска филология в Софийския университет, работи за Българското национално радио. От 1990 до 2012 е редактор в Дойче Веле, Бон.

Мое интервю за издателство "Ерго": ТУК 

ПРЕВОД НА ЧАСТ ОТ ПРЕДГОВОРА КЪМ „MODERN(IST) PORTRAYALS OF THE CITY IN DICKENS AND DOS PASSOS: SIMILARITIES, DIFFERENCES, CONTINUITIES"

"Модерни(стични) изображения на града при Дикенс и Дос Пасос: прилики, разлики, продължителности“  

предговорът е на доц. Мартановски

(тук ви представям една страница в превод на български)

Модерни(стични) изображения на града при Дикенс и Дос Пасос: прилики, разлики, продължителности подканва читателите на пътешествие, в което те посещават отново две градски пространства, Лондон и Ню Йорк, представени в емблематични литературни изображения на английски език. Като навигира изкусно сред романи на Дикенс от Оливър Туист до Мистерията на Едуин Друуд, и сред литературните произведения на Дос Пасос от Манхатън Трансфър до САЩ, Христо Боев демонстрира, че приликите, които съществуват между репрезентациите на двата изследвани града оправдават сравнението между двамата автори, дори и те обичайно да не се обсъждат на една и съща страница. Чарлз Дикенс (1812-1870), един от най-видните гласове на британската литература, е институция сам за себе си, като многобройни общества, списания и критически студии са посветени на него, след като постига славата си през 19-ти век. Джон Дос Пасос (1897-1970), значителен американски автор, е част от литературния американски канон на 20-ти век и също привлича силно вниманието на критиците. Като се има предвид огромното количество на библиографични източници, става много по-трудно за едно изследване да разкрива нови аспекти в творбите на тези двама автори, но настоящата книга прави това успешно, като представя инспирирано прилагане на скорошни интердисциплинарни теории към първичните текстове, както и оригинален сравнителен анализ.

Като избира един британски и един американски писател за дискусия, Боев устоява на изкушението да вмести текстовете им в прилежащите им култури и допринася за увеличаване на диалога между британските и американските студии. Ангажираността на автора със задълбочено изследване и предишен опит в академични публикации са допълнителна гаранция, че тази книга заслужава вниманието както на специалистите, така и на широка читателска публика. Четенето на тази книга има голяма вероятност да се превърне в преживяване, процес на учене за много хора, поради факта, че тя изследва границата между литературните и урбанистичните студии, един от най-скорошните стремежи на хуманитарните науки понастоящем. Широките теоретични познания на автора и гладко артикулираната му аргументация карат литературния и културен анализ да изглеждат увлекателно повествование. Четенето на тази книга, всъщност, може да породи същото усещане на удоволствие, с което човек разлиства добър роман или открива красив град, като книгата разкрива в пълнота зрелостта на критическия глас на автора си, основан на широка гама от референции и включването на много уместни коментари.

С Чипике по Алеята на книгата във Варна

by diyana ivanova boeva


Струва ми се, че разисквайки темата за четенето днес (и у нас), се попада в несъвместимости и крайности. От едната страна стоят всички видове „четения” – на глава от населението инициативи. А от другата страна е официалната европейска статистика, която гласи, че децата ни не разбират прочетеното, неграмотни са и пр. Все данни, които алармират и изискват крути мерки. Плюс държавна политика. На кое да вярвам – на протяжната опашка препоръчани книги – прокламирани къде добре, къде пресилено и с преиграване или на статистиките, които ни определят като хора, които не разбират прочетеното.
С подобни мисли гледах произведенията на тазгодишната Алея на книгата във Варна. Впечатляващо е мястото и количеството на представеното. Класика, фентъзи, трилъри, преводи на съвременни европейки автори... Но всъщност имали го съприкосновението с книгата, общуването – тревогата и идеята, че откриваш нов и различен свят. Не приемам хипотезата за консуматорския и незадълбочаващ се днешен свят без книги. Примиренческо е. Четенето е перманентна и доживотна дейност, която трябва да бъде зададена от някого в един много ранен момент. И по подходящ начин. И още нещо – четящият човек трудно се манипулира. Книгата е и идея в граница, която разчита на въображението и умението да съзидаваш с ум и търпение. Книгата е възпитание и приоритет – трябва да бъде и официална политика, за да се превърне в кауза, а не само в инициатива.
През цялото време, докато разглеждах, някой ми четеше на глас в дъното на малката сцена… Имам един отдавнашен проблем – не мога да понасям да ми се чете на глас. Разсейвам се и губя търпение. В София веднъж така от една пейка някой простираше гласа си, гледайки в една книга (поредна инициатива). Отидох – попитах коя е книгата и за ужас на момичето пожелах да си я купя директно. Бях провокирана – да го кажа деликатно. Разхождайки се – не понасям шума.
На варненската Алея на книгата имаше и християнска литература. Подобаващо количество реклама на този тип митологема. Купих си Библия на румънски.

А в дъното някой четеше на глас. Четеше прегракнало. И пак.

Една простичка мисъл не ме напускаше. Защо е така бездуховно у нас, а пък толкова много книги се издават, толкова изложби, мероприятия, истини, красота. И парфюм. Пренаситен, но не префинен вкус и мирис.
А някой четеше на глас. Губех търпение.
Погледът ми се спря на „Чипике” (изд. „Фют”) – купих си я, след като я зачетох. Пакостник. Напомня на Емил от Льонеберя и Фют взети заедно. Чипике е добър първоначално – после лош герой и пак добър. С мечта за порастване, защото е джудже. С обидчиво сърце и смешна шапка.
Наскоро споделих с мъжа си, че искам да открия българския Фуко, неговия конструкт на мисълта и изследователски нюх без подражание. Погледна ме недоумяващо. Репликата, която ми върна, запазвам в тайна. За конструкта на мисълта – трябвало нещо просто – свобода, инициатива, въображение… истина.
Търсех смисъла по щандовете на Алеята. Амбициозна задача. Не искам да съм като надраскана плоча с парче гранитогрес и да повтарям чуждите въпроси за книгите. Имам си мои, които понякога се осмелявам да формулирам.
Подпитах небрежно как е Алеята тази година, в сравнение с миналата. Словоохотливо ми отвърнаха, че се виждат издатели да продават. Значи кризата ги е ударила, щом не пращат продавачите си по щандовете.

Повъртях се с Чипике и си тръгнах.