Там някъде в облаци, в луди лози,
от мигли запазили дъх на сълзи,
от морския дом на соления рак,
от някакъв стар, омагьосан син бряг
внезапно се ражда и тръгва към мен
(когато не е нито нощ, нито ден)
не плах, сивоок, бледосинкав и тих,
а жив, поразяващ, неистов мой стих.
Аз падам във двете му властни ръце
и моето момичешко пъстро сърце
вибрира в мен като щастлива пчела,
Не чакам познатото тръпно "Ела"!
Аз тръгвам след него и знам, че е мой,
на моите мисли блестящият рой
то грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз
попадам във някакъв бронзов Бургас.
Слънце с магия на златен фонтан
изригва от мекия свод разлюлян.
А някаква матова странна зора
ме прави щастлива и нежно добра.
Дълбоко във хиляди живи води,
в делфини, в звезди, невидени преди,
в събуждане кратко на морския фар
откривам учудена някакъв чар.
Защото до мене, разгърден и бос,
реален и жив като ден и въпрос,
е моят стих - трескав и толкова млад,
единствен обичан, единствен мой брат.
Аз следвам на времето светлия ход
и искам, как искам след моя живот
пак някой да трепне, внезапно спасен,
открил в моя стих своя пристан зелен.
1977
Няма коментари:
Публикуване на коментар