"Когато светът беше невинен“ от Йоана Първулеску"

 Тази седмица в поредицата „Модерна европейска проза“ на Издателство „Ерго“ (Сф.) излезе романът-ретроспекция на едно детство „Когато светът беше невинен“ от румънската писателка Йоана Първулеску.

“Когато светът беше невинен” продължава темата за детството от първите два романа на Йоана Първулеску чрез своеобразно пътуване във времето, като в поредица от свързани тематично глави проследяваме различни случки и приключения на разказвачката Ана като малко момиче в Брашов по времето на комунизма. Книгата се фокусира върху живота на едно семейство – това на Ана в един свят, изпълнен с вълнуващи събития от края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век. Надникваме и в по-ранните години на комунистическия режим в Румъния. Реконструираното детство от спомена е предадено с ирония от дистанцията на времето от порасналата Ана – филолог и писател. Така се запознаваме с колоритни персонажи, всеки със своите житейски перипетии, чрез които се разкриват множество улавящи духа на времето моменти от историята на Брашов. Книгата ще представлява интерес не само за тези, които искат да съпреживеят с децата герои един спомен от Румъния, напомнящ донякъде и за България по времето на социализма. Тя ще е любопитна и за онези, които не помнят този период в нашата страна и за които той е възпроизведен достатъчно прецизно, с топлота и хумор от една от най-изтъкнатите съвременни румънски писателки.

Романът излиза с финансовата подкрепа на Румънския културен институт. Превод от румънски Христо Боев. Художник Лиляна Дворянова.

Йоана Първулеску е родена на 10 януари 1960 г. в Брашов, Румъния. Тя е есеист, публицист, литературен критик, преводач от и на френски и немски език, професор по литература в Букурещкия университет и писател. През 1999 г. придобива научната степен доктор по филология, като защитава дисертация на тема „Литературните предразсъдъци: удобните мнения при тълкуването на румънската литература“. От 2004 г. е професор по литература в департамента по Литературни студии в Букурещкия университет. Романът ѝ Когато светът беше невинен е публикуван през 2016 г. от издателство „Хуманитас“ и излиза за първи път на български език в настоящия превод. Авторката е позната на българските читатели с романите си, които предизвикват широк отклик в Европа и са преведени на над 10 езика.

Христо Боев е роден в Пловдив. Завършил е английска филология. Доктор по сравнителна английска и американска литература на Университета „Овидиус“ (Констанца). Преподавател по английска литература в ШУ „Епископ Константин Преславски“. Преводач от и на румънски и английски. Преподавател по английски, френски и румънски език, както и български за чужденци.

откъс

            По това време за мен къщите имаха лице. Човешко лице, искам да кажа. Така ги рисувах: винаги с два прозореца, които бяха очите им, а по средата долу - залостена портичка, която бе устата и бе подута. Наместо око им слагах понякога глинени гърнета с червени цветя. Никога цветята не бяха други на цвят: моят свят бе най-обикновен и всичко в него се повтаряше, без да ме отегчава. Някой ми каза по-късно, че това е дори определението за Рая.

Разбира се, когато се разхождах по старинните улици на града, в който съм родена, къщите ми се показваха по най-различен начин, но пак имаха човешки лик. Спомням си за една голяма, с цели осем очи, от които едно счупено и превързано с бинт, но понеже все ѝ оставаха седем здрави, не я смятах за кьорава, за разлика от друга, истински автентичен пират с едно-единствено око, като другото бе цялото покрито от бръшлян. Що се отнася до хотел „Аро“, който се намираше зад нас, той бе покрит с очи от горе до долу. Нос къщите от детството ми нямаха и това им придаваше колкото се може по-благоприличен вид.

Нашата къща се роди в същия град заедно с мен. Живеехме заедно на улица „Владимир Маяковски“, име, което никой не знаеше как да напише правилно. Само за най-старите името Маяковски се пишеше много просто, а именно Сфънту Йоан, и така, макар и да не би си казал, че е възможно, през живота си къщата ни с изба и таван смени два пъти адреса си: веднъж през 1950 г., когато се премести от „Сфънту Йоан“ на „Маяковски“, и втория път през 1990 г., когато се върна от „Маяковски“ на „Сфънту Йоан“. С очите ѝ нещата не бяха перфектни, имаше едно повече или по-малко, зависи как ги гледаше: две на партера, доста сблъскани едно в друго, и три на етажа. Ако се вгледаше добре, навесът с керемиди имаше и той две изцъклени очи, от които само едното се осветяваше нощем мистериозно. Тънката му правоъгълна уста бе точно колкото да може да погълне, при необходимост, в корема си кола. Това обаче се случваше рядко, когато идваха гости от друг град, обичайно се тъпчеше само с хора, четирите семейства и ние, четирите деца на къщата. Бяхме две момичета и две момчета – братя, сестри и братовчеди, по реда на появяването им на белия свят: Дина, Дору, Матей и Ана. Ана съм аз, както знаеш. Дина имаше овално лице, бяла кожа, очертана в рамка от кестенява коса и сини бадемови очи с извити мигли. Бе красавица и се носеше сякаш над нещата. Дору имаше същите цветове като сестра си, само че бе ниско подстриган и говореше по-малко от нея, с леко заекване, което дори не забелязвах, когато имаше да казва нещо важно. Той обаче сам привличаше вниманието ни върху тази подробност, понеже всички бяхме много радостни, когато можехме да се похвалим с нещо необичайно. Брат ми Матей имаше зеленикави очи, пронизващ поглед, наследен от дядо, и идеи, колкото да стигнат за всички, понеже винаги измисляше нещо ново. Бе като живак. Дина бе със 7 години по-голяма от мен, Дору с 5, Матей с 2. А аз, аз тогава имах лице, закръглено като пълната луна, очите, закръглени и те, черни, и се носех след по-големите, без да схващам нищо. Сутринта къщата ни пускаше навън през същата уста, по реда на тръгване към училище и детската градина, който случайно съответстваше на този на пристигането ни на света. Аз бях последната дошла и заминала.

Вътре в корема ѝ се случваха чудеса. Най-трудно за разбиране бе, че не всички, старци, възрастни и деца, живеехме в същата къща, тоест тя заемаше формата на поколението, което приютяваше. За старите, които я бяха купили много отдавна, къщата бе страна, позната само за тях, изпълнена с битови нагласи, които сега бяха изчезнали: легла с вълнообразни рамки като морски водорасли и долапи с орнаментика по ръбовете, високо венецианско огледало с кристално чисто отражение като в бистър извор, което бе преживяло две световни войни и бе останало непокътнато, сребърни прибори за хранене с инициали, изографисани на дръжките, един съд от слонова кост с наяди, картини, които ми се струваха доста начумерени, с бели снегове, оголени от листа дървета и черни птици, рокли, целите в копчета, ластуни и плисета, като да бяха някакви миниатюрни ветрила, салфетки и покривки за маса с монограм и фестон, панделки, които се превръщаха в пеперуди, един бастун и нагръдник. И цяла грамада шапки, които пробвахме и на всички ни закриваха половината лице. Ако си завреше носа в долапа, миришеше на парфюм и нафталин. Думите на старците сякаш и те бяха облечени във фестон, плисета и монограми. Веднъж ги чух да си говорят съвсем тихичко за петлета, и наострих уши: мислех си, че иде реч за малките пиленца на кокошката и много ми се щеше да ги видя и чуя как кукуригат, но не попитах нищо.

За възрастните, които бяха децата на старците, къщата бе повод за страх, както бяхме и ние, техните деца, и понякога бяха доволни от нея или от нас. Възрастните са били и те деца в същата къща. Сега искаха да я променят, да я поправят, да я позакърпят: я покрива, през който влизаше дъждовна вода, я люпещата се боя, някоя и друга врата, която не искаше да се затваря, подута от влагата, някои стари тръби, запушения канал, мишките на тавана, в крайна сметка не я оставяха и миг да си почине, и тя, на свой ред, им отвръщаше подобаващо – не им даваше мира. Казваха, че е стара, че не е била замислена добре от началото, че няма място там за всички нас. Да не говоря, че непрекъснато продаваха по нещо от нея – чак душата да те заболи. Казваха, че нямат друг избор. Казваха, че не трябва да се привързваш към предметите. Казваха, че имат нужда от пари. Казваха: „Ние да сме здрави!“.