Сред неохраняемото пространство в ХГ в гр. Добрич ще откриете: графичен дизайн,
анимация, илюстрация, живопис, рисунка, фотография, видео, инсталация,
архитектура. Така накуп звучи
амбициозно и в първия момент невъзможно да се види съзвучието в различието. С
любопитство пристъпих в галерията. Чудех се дали ще е колажно и еклектично
видяното – на парчета, санкции и деформации, или ще е видимо дейното и леко
начало. Куратор на изложбата е Димитър Трайчев (събрал общо 36 художници от
Варна и няколко от гр. Добрич). Нямах чувството, че разглеждам музейни
експонати или пейзажи с линия на пресичане – по-скоро „фрагментите” бяха като
отломки, принципът на ненадейност ме извеждаше от едното в другото
пространство. Дадох си сметка, че заради това свободно излизане и влизане между
стените на идеите – нямам пажове и пътеводители. Не съм охранявана от авторитети
за вкус и институционалност.
Себеизразяването на дизайнерите-художници сякаш присъстваше нацяло в една
композиция на Георги Демирев, на която не разбрах „името” (не че е нужно да има
такова). Привличането и отблъскването в тази картина, задаваха един макиаж от
травми и различия, които присъстваха накуп в цялото. Борбата между фигурите на
Демирев приключваше в онази малка значка на Самуил Стоянов, в която кръгът се
затваря като банцинг на струг, правейки редки и резки кръгове.
Опитвам се да кажа, че изложбата, която видях е асоциативна (задава след
себе си) и само на пръв поглед е преднамерена. Представянето на изложбата от
изкуствоведа Румен Серафимов, ми се стори малко общо. Не можем да
говорим, че нещо е „високо” (или ниско) или е с художествена стойност (та било
то и голяма) – така се размиват нещата.
В цялото не открих революция – а рецепция, която превръща художниците в
съхранители на норми (да речем, когато изработват плакати за представление и се
съобразяват с артисти, сюжети...). Или даряват с живот бодливата тел (може би
беше някаква метална сплав), превръщайки я в инсталация. Разумното начало пък
бе положено в ръцете и очите от онези три фотоса на Мира Арнаудова. Какъв
перфектен асонанс и рефлексия на окото на фотоапарата. Пиша по памет в момента
– няма как и да снимам на подобно място, но ми се искаше да щракна фееричния
плакат на Кирил Златков – този на жената с белите дрехи и чашите за кафе...
Не мога да "разчета" 36 художници (взети заедно) или да разбера и
открия поединично посланието им (не и за толкова кратко време). А и не е такава
идеята на подобен род начинания. Впечатлих се от устойчивостта на цялото – от примеса на норми и съпротиви, на
различни представи, които се обединяваха само видимо. Човешко и истинско
послание излъчи тази изложба: да пазим
собственото си пространство, означава да зачитаме това на другите. Много
ясно и семпло.
Не знам къде и в какво точно е мярката при дигиталното и
обработката на „материята”. Не знам и какъв е този късмет да можеш да фокусираш
и нацелваш обекти, по които после да мислиш и обработваш. Нямам и на идея как
се запазва нюансът между резките тонове в картината. Неудобно ми е да се върна
трети път в изложбата да догледам. Бих си поръчала обаче малка дървена маса.
Леко олющена. Ножче за хартия. Дървен стол с възглавница, която да пази
кръста ми. Бял лист хартия и химикал от двайсет стотинки. Така би изглеждала
моята инсталация.
by diyana ivanova boeva
Няма коментари:
Публикуване на коментар