Искам четири лева

Пловдивският квартал „Кючук Париж” е най-приятното място за живеене. Зелено и красиво е. Твърди се, че кореняците тук са македонци. Отврат хора. Всички ми се струват ниски, набити и някак зли, недоброжелателни и скептични. Сякаш други освен тях нямат право да съществуват наоколо...
„Искам четири лева” се изживява като хазяйката на целия вход. „Добър ден” – казвам аз. „Искам четири лева” – отвръща тя. „Как сте днес?”. „Искам четири лева”. „На кой етаж бяхте?”. „Искам четири лева”. Четиритяхто лева са важна част от пребиваването под слънцето на нискотеместата и грозновата жена с боядисана коса. Твърди се, че заради четиритяхто лева имаме светлина и асансьор.
На вратата се звъни остро, продължително, като на пожар. Лястовиците, свили гнездо на топло, бягат. Врабчетата не желаят да презимуват на терасата. А котката на съседите се свива уплашена зад вратата – прогонена, тъжна, скимтяща и никому ненужна. В главата ми навлизат странни касапски мисли. Добре, че имаме решетка зад вратата – черна и метална. Дали да не измъкна някое желязо от нея. Трябва да изляза с клещите...
Мъжът на „Искам четири лева” е. Той прояжда вратата като хамстер. Дано си счупи зъбите. Пробива ключалката като мишка, навлиза в собственото ми пространство и заявява тържествуващо: „Жена ми видя зад блока, че свети у вас. Не можете да се скриете. Дължите ни четири лева”. Плочката, на която стои, пропада в асансьорната шахта. Вече нямаме осветление, логично е, че нямаме и ... асансьор.
...

И тъмнината се превърна в светлина. Разни думи проникват в съзнанието ми точно когато пералнята спира. Сигурно се е развалила. Компютърът изведнъж стопира музиката и потъва в мрак. Ютията бръмчи като празна тенекиена кутия, вързана за бясно бягаща котка (между другото веднъж ме е гонила котка – а кучета стотина пъти). Радиаторът простенва като парен двигател. Осветлението в стаите пробягва до близката планина Родопи. Планината, която спира погледа ми и не ми позволява да потъна в безкрая. Свикнала съм твърде много с полето и морето. (Пловдивчани са болни на тема море. Лежат около басейните на едни полянки и си въобразяват, че са върху пясък. Според тях, щом съм родена на 30 минути от морето – все едно притежавам вила. Това с вилите е друга тема.)
Бушонът сигурно е гръмнал. Осветлението на площадката работи. Съседът има ток. Някой бясно търчи по стълбите нагоре. Имам чувството, че ще се пребие или припадне от липсата на въздух. Последно стъпало и… никаква изненада от моя страна. Задъханият човек пристига на летящо килимче, нахилен и доволен. Пяната от устата му е признак за преминала или настъпваща треска. Ако се наложи, ще извикам Бърза помощ, ама частната, защото държавната не винаги идва.
Мъжът на „Искам четири лева” с глас, подобен на телевизионна говорителка от времето, когато Батето е бил шеф на телевизията, заявява: „Дръпнах ви шалтера за тока, защото отново не ви открих, за да си платите четиритяхто лева. Жена ми не може да се отчете...”.