Малко по-различен вариант излезе във в-к "Дневник"
Законът и
инерцията
На сайта на Сдружение „Образование България 2030“ има статистика, която показва, че тенденцията в постиженията на зрелостниците през последните 10 години остава една и съща. Средният успех на дванадесетокласниците на матурата по БЕЛ за 2020 г. от 4,20 е почти колкото и средния успех на завършващите от 2010 г. насам – 4,24. Въпреки че през 2020 г. се наблюдават както по-добри, така и по-лоши резултати, тенденцията зрелостниците да постигат среден резултат около добър 4 остава непроменена.
Според
мен е сериозен проблем, че матурата по литература може да бъде взета дори с
отличен (поне до този момент), без да бъдат прочетени произведенията, или поне
откъси. Ако ученикът реши около 10-15 матури от сайта на МОН, му е достатъчно
да се ориентира в тестовите въпроси, които започват да се повтарят. Ако случайно
има добра грамотност и усвои малко клишета за величината и „важността“ на
авторите – де факто е „подготвен“.
В
тази инерция отличниците успяват, по-неграмотните достигат от първи-втори път
тройките, добрите също са доволни. Ученици с 2, 67 си вземат изпита със среден.
Не знам кой точно е измислил тази формула на „успеха“, но освен, че е йезуитска,
тя не е и коректна спрямо никого в системата на образованието. Просто защото не
ни позволява да формулираме ясно и прецизно проблемите, които с времето се
трупат.
С влизане в сила на Закона за
предучилищно и училищно образование през 2016 г. беше поставено началото на
реформата към компетентностния подход на обучението в училище. Това наложи
разработването на нови учебни програми. Те би трябвало да поставят по-силен
фокус върху развитието на компетентности (знания, умения и отношения), а не
само на предметно знание. Доколко това се случва е отделен въпрос, казвам го
като човек, който премина като учител почти през целия гимназиален етап по
новата програма, остана само 12. клас. Никога от МОН и РУО не са искали да
знаят друго, освен това, което ги интересува пряко – статистиката. Понеже видях
и проверка от Националния инспекторат на образованието, съм впечатлена, от това
как толкова много институции не успяват да измислят регулатор и механизъм, за
да подобрят качеството на образованието, свързано с общата грамотност на всички
нива. От друга стана, някои от учителите, виждайки средата, в която работят –
успяха да саботират новите модули в профилирана подготовка.
Без конспект ли?
Проведох редица неформални разговори с
единадесетокласници, на които им предстои да държат матура по литература през
2022 г. Понеже, така както се изисква, съм работила и с непознати текстове, ги
попитах кое предпочитат, конспект със зададени произведения или непознати, или
и двете. Един от отговорите беше интересен: „Всичко е толкова много разказано нацяло, че не можем да кажем
нищо от себе си, г-жо“. Това показва нещо важно: все по-голяма е нуждата от
идентификация и себеизразяване у децата ни. Разбирах, че вечните училищни
класики не ги затрудняват, но те знаят, че за тези светове са изписани хиляди
страници, съдят и по учебниците си. Всички млади хора искат да започнат своята страница
и да напишат първо собственото си име. Не можем да им се сърдим за тази красива
наивност! Школското познание, с което сме свикнали, им се вижда удачно, ако е с
мярка. С ръка на сърцето казвам, че колкото повече преподавам Българско възраждане,
толкова повече у тях се задвижва рефлекс, на който съм измислила име: „бяло
поле“. Не можем да измерваме образователните пътища само количествено.
Непознатият
текст принципно е провокация. Ако учениците бъдат обучени да извеждат модели,
които да прилагат после и в други (познати или непознати) произведения,
училището ще е постигнало целта си. Явно се обмисля вариант за изпита догодина
да се даде един познат и един непознат литературен текст, по който те трябва да
напишат есе, откривайки на принципа прилики-разлики идеите, мотивите, езика…
себе си. Според мен трябва да ги оставим да опитат, без да се притесняваме
толкова много, че ще „провалят бъдещето си“ с несправяне на матурата. Искам да
кажа, че колкото повече се водят пунически войни за „бройката“ в конспекта, за
произведенията и какво ли още не, се отдалечаваме от модерното и приемливо
звучене, което може да носи литературата в днешния свят. Очевидно успяваме да
„нагласим“ статистиката, но не и да стигнем до реални изводи как да направим
така че да се доближаваме до по-качественото образование чрез диференциран
подход.
Модулите
Доколкото разбирам модулите по природо-математическите
дисциплини, които се изучват в 11. и 12. клас са буквално преписани от разни
конспекти на студенти; световната история е наблъскана в този модул, учениците
не издържат. Добри думи обаче за колегите по литература: най-сетне свобода.
Имаме поставени цели така, както е в модерното образование, дадени са конкретни
теми, предложени са на места по цели три варианта, а учителят може да си избере
също свой. Родният език и литература си звучат човешки на фона на цяла плеяда
теоретични и претенциозни модулни предмети, по които учениците трябва да си изберат
втора матура, съставителите на програмите не бива да забравят това.
Има
един основен проблем: модулите не могат да се приложат във всички средни
училища и затова се саботират, колегите няма на кого да ги представят, дори и
да искат. Отделно програмите се правят от университетски преподаватели (понеже
е добре платено), които не са стъпвали в училище и дори не се интересуват до кого, защо и как въпросният модул ще
достигне, или не. Една скоба: много харесвам Мирча Елиаде в романа „Майтреи“,
виждам как един изключително голям учен трансформира своя интелект и дълбоко познание
в книга за любовта и предразсъдъците, без да се изкушава да демонстрира факти
или безразличие към читателя.
Да заповяда Борхес, моля
Когато реших да направя модулно упражнение по
„Вавилонската библиотека“, не знаех какво ще се случи. Никой от тези близо 60-ет
ученици не беше чувал за аржентинския писател. Толкова, между другото, са
чували за Георги Господинов, Константин Павлов, Борис Христов, Екатерина
Йосифова, Александър Геров и кой ли още не. Не отстъпих от Георги Марков и Петя
Дубарова, за тях всички разбраха.
Избрах
откъси от Библиотеката на Борхес и ги
раздадох, заедно с въпроси и пет изречения за автора. Видях с очите си какво
въздействие може да има върху съвсем неукрепнали хора много големият писател.
Не рекламата за книгата, не кой точно е Борхес, не разказът нацяло за самото произведение, а просто абзаци от текста. Децата
ни станаха самотни, защото ги отделихме от книгите, училището има най-голяма
вина затова, дадохме им „преразказите“-си, механизирахме ги с тестовете, които
са полезни, но в мярка, напълнихме им главите с мисли на разни критици, които
те изобщо не искат да знаят.
Питах
как си представят Библиотеката, да я нарисуват, ако искат; какво пътешествие ни
предлага разказвачът; подчертаваха думи, от които са впечатлени; какво означава
една книга да се превърне в друга; защо библиотеката ще продължи да съществува;
има ли връзка между порядъка и безпорядъка; как е представено усещането за
безсмислие и могат ли книгите да го носят; какво означава да унищожиш
безполезните книги; питах – как си представят онези с „аскетичния бяс“, на
които се дължи безсмислената загуба на милиони книги; как си обясняват
„въздържания“ стил на Борхес; на какво се надяват хората, какво искат да
открият в Библиотеката…
Докато
ги гледах как пишат по листовете „Борхес“, си спомних една случка от преди
повече от десет години, когато дъщеря ми беше на 4-5 години. Лежеше по гръб на
плажа в Синеморец, точно в положението, в което застава баща й, за по-сигурно
беше взела и книгата, която той четеше в момента: точно срещу слънцето нагоре,
държеше, без да знае това – „Любовникът“ на Дюрас на френски език. На всяка
минута разгръщаше по страница. Наблюдавах как хората по пътеката се усмихваха,
виждайки тази небивала гледка. Спря се уплашена жена, номерът на дъщеря ми
най-сетне беше минал. Казах не много тактично: „Преструва се, не се бойте“. И си
го получих: „Ти пък откъде знаеш!“ – отвърна ми детето, разлистващо книгата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар