надявам се да ви е интересно и любопитно наоколо - алтернативността не е самоцел, а по-скоро интелигентност и сетивност... за блога
I hope you find your stay here very much to your liking - the world of alternative realities is not an end in itself, but rather intelligence and sensitivity.

събота, октомври 29, 2016

За романа „Писма за оригами” от Дияна Боева (предговор на редактора)


Романът Писма за оригами на Дияна Боева е модерен прочит на социалистическото минало на България през призмата на дистопията. Романът създава осезаемо многопластово изображение, в което героите от две поколения са в плен на време-пространството на два свята – 80-те и 50-те години  на миналия век. Създава се усещане за времеви капан, в който по-младото поколение – Ирена и Богомил, уловени във вихъра на броженията и реакциите на властта през „Възродителния процес“ от 80-те, се опитват да намерят себе си в един променящ се тираничен режим. Знаково е замръзването на Богомил в началните редове на романа – израз на безсилието му да осмисли случващото се около него.
На фона на тези бурни събития изпъква значението на дома, който е уютен и се поддържа от циганката Мевледа, чийто сутляш и кафе с канела са неустоими. Динамиката на предстоящите политически промени, която пулсира в притесненията и трескавите разговори на героите, контрастира с вечното море. То присъства силно на страниците, посветени на 80-те, действието през които се развива в град К. – възможно наслагване на географското положение на Балчик с някои от архитектурните особености на Констанца, Румъния.
Село Р. е разположено на север от К. и е близо до румънската граница. Това е мястото, където е живяла майката на Ирена, Ели Хаджидимитрова. Това е студен свят на упражнение на репресивния апарат на социализма от 50-те, за който научаваме чрез прочита на дневника на Ели от Богомил. Така се запознаваме с един безмилостен свят на лагери, където оцеляването на героинята от този период е под въпрос. Обективната невъзможност за изразяване на чувства и емоции в Р. са основателна причина Ели да започне да си води дневник. Така пред очите на привидно безразличния Богомил изниква един изумителен свят, пресъздаден чрез паралелната реалност, в която се оказва Ели. В осъзнаването на необходимостта от запечатване на преживяванията, трудностите, свързани с отразяването им, и богатия ѝ чувствен свят, майката на Ирена осъществява въображаеми пътувания в друг свят – този на гръцката митология, подобно на малкото момиче от филма Лабиринтът на фавна.
В своя дебютен роман авторката гради убедително свят след свят през нови и различни перспективи, които ни позволяват да преразгледаме едно проблематично минало, за което някои си спомнят с носталгия, други заклеймяват, трети са съвършено безразлични, а най-младите, никога не са виждали. Дистопичната форма на романа дава възможност на Дияна Боева да изследва отстранено този свят, както и да му позволи да разкрие своите присъщи зловещи, но и изненадващо лирични моменти, подобно на други майсторски изградени светове на терора, каквито са 1984 на Джордж Оруел, Разказът на прислужницата на Маргарет Атууд, Желязната пета и Скитникът между звездите на Джек Лондон.
Подобно на Атууд отново, авторът на настоящия роман успява в чувствения свят на сетивното възприемане на двата свята – на 80-те и на 50-те – да изгради и красива любовна история, ситуирана в 50-те, между Ели и Русанов. Особено ироничен изглежда прочитът на дневника от Богомил в моментите, където тази връзка е пресъздадена в майсторско еротично женско писане на фона на доста безвкусната връзка с жена му, Ирена. Многопластовият характер на романа, системата от огледални светове – на Р. и К., както и произтичащите от това топографски и междуличностни корелации са дали основания на рецензента на романа Николай Тодоров да отбележи, че „формата на романа в случая е използвана като претекст за един наистина внимателен, пълнокръвен и разноцветен автопортрет. В това отношение, като се има предвид разглежданата тематика, рядко може да се открие аналог на подобно себеразкриване в по-новата българска литература. Страхът, носталгията и сантиментализмът са водещи чувства и са засилени от автобиографичния елемент. Ясно се усеща, че авторът стига до пределите на разбирането за себе си и с наистина впечатляващо желание се опитва да предаде всяко чувство и всяко вълнение“.
Има много причини, поради които читателят би посегнал към романа на Дияна Боева. Освен гореказаното, той съдържа и необходимата фактологична точност в изобразяването на културологичните референти на епохата – марки телевизионна, аудио и фотографска техника, видове дъвки, любими телевизионни предавания. Всички те са въведени с топлота, която подсказва личното преживяване на автора с тях. Подобно на Музеят на невинността на Орхан Памук и тук тези предмети ни говорят, истински сакрални реликви от една отминала епоха, сега предизвикващи усмивки сред онези, които са ги виждали и си ги спомнят. Няма да бъде прекалено, ако кажем, че настоящият роман има шанс да се превърне в съвременна българска класика, тъй като почти всеки изкушен или неизкушен читател има какво да намери в него – от увлекателен съвременен прочит на социалистическото ни минало, живото усещане за море, където можем винаги да избягаме и да намерим отново себе си, през любовната история от далечните 50-те на миналия век до ароматното кафе и сутляш на Мевледа, която със своята непринудена деликатност ще ни напомни, че има красота във всичко на този свят, само трябва да я потърсим.
Христо Боев
И в LiterNet

Няма коментари:

Публикуване на коментар