Интевю с Дияна Боева, автор на романа „Писма за оригами”,
който предстои да излезе в издателство „Ерго”
Какво представлява романът
„Писма за оригами”?
Романът представя два сюжетни плана на действие. Първият се развива през
80-те години на миналия век и представя живота на едно семейство – Богомил и
Ирена и техните деца. Това е малко преди падането на Берлинската стена.
Действието се развива през 1989 г. – от януари до октомври. В един зимен ден
Богомил излиза на улицата, нещо стяга душата му и той замръзва. Вероятно натрупвани
травми и неосъщественост... След като се връща от болницата, Богомил започва да
чете дневниците на Ели Хаджидимитрова – майката на жена си Ирена. През 50-те
Ели е била изселена в комунистически лагер в село Р. Там се сблъсква с един
друг свят – светът на лагерите, светът на сталиниските правила. Четенето на
дневниците, не изеснява нещата в живота на Богомил, а още повече го обърква. Заради
миналото на майката на жена си Богомил не може да стане член на БКП, оттам не
може и да израства в професията си... И други такива конюктурни неща, които до
ден-днешен ни владеят.
Имате ли прототипи?
Да, имам прототипи, но понеже са свързани с моето семейство, с роднини на
мама, не мога да кажа всичко докрай. Някои като срещнат името на героя –
Русанов, ще си спомнят, че в Добруджа някъде в края на 50-те, е имало такъв
човек – изселен в близко село до границата. Начинът, по който изграждам
Александър Русанов – няма нищо общо с онзи човек, който е бил наоколо и се е
различавал от останалите. Само името е същото. Всъщност, Ели Хаджидимитрова
среща Александър Русанов в комунистическия лагер в село Р. Той е ченгето
разузнавач, в когото тя се влюбва. Любовта може да дойде навсякъде, дори и в
лагера.
Откъде идва заглавието?
„Писма за оригами”. Писмото, като нещо, което можеш да прочетеш и да
превърнеш в оригама. В комунистическия лагер Ели работи като учител, но е
принудена всеки ден след работа да отива при партийната на село Р. и да описва
деня си, да доносничи, да представя живота на останалите. Естествено, аз засилвам
този момент – вечното дебнене, вечната стагнация над онези, които са различни и
не влизат в общата рамка. На Ели й се иска да превърне листите, върху които
пише за родителита на децата и колегите си, в оригами. В лагера Ели среща
интересни хора – сред изселниците има професор по литература, медицинска
сестра, приятел на Дан Колов и пр.
Този момент с оригамите го пренасям и през 80-те. При героите има един
чисто символичен момент, в който те държат салфетки, самолетни и автобусни
билети и правят оригами, завързват и засукват хартията. Вадят напрежението от
себе си. Може би, оригамите са спасение или бягство. Идеята, че нещата в нашия
живота, дори днес и сега, могат да се
случват по по-различен начин. Та, оригамата е метафора, която една колежка прие
така: правиш птиче с криле и после някой ти го смачква. Край на полета – няма
го птичето. А човекът? Всеки би могъл да открие символа за себе си.
Защо роман? Това е голяма отговорност, струва ми се.
Имам награди за кратка проза. Изобщо прозата е предизвикателство – особено по-дългото
повествуване. Там има навързана интрига, сюжет, който може да достигне същината
на разказването – интересната история. Кратките разкази са вид упражнение по
писане – в тях не можеш да развиеш сюжет и характер, да приложиш различни
техники на писане.
За мен беше предизвикателство да видя как другите съвременни европейски
автори пишат. С учудване открих, че в българската литература няма жена в
комунистически лагер. Може би имаме някакви герои тук-там по темата, но нямаме
традиция. Такава, която да задвижва социалните механизми, паметта и фикцията, а
не публицистиката. Нямаме „Един ден на Иван Денисович” на Солженицин, в наш
български вариант. Нямаме Херта Мюлер, Петер Надаш... Не виждам отскок към
Гросман и Оруел. Изобщо, тези дистопични, утопични и антиутопични светове са
избвягвани. Много странно, едно такова скатаване на българските писатели по
темата, конюктурност, дори. Аз не казвам, че правя кой знае какво – опазена съм
от буквализъм и посредственост. Опитвам се да вменя емоция, плът и фикционална
достоверност на тема, която у нас се подменя чрез... мълчание.
Естествено, имам много добри редактори, рецензенти и приятели, които ми
помогнаха. Романът ми е писан повече от три години. Искам да благодаря на Антон
Баев, Вихрен Чернокожев, Радослав Радев и редактрът ми Веселин Веселинов
(емигрант в Канада). Доста изнесе на гърба си и съпругът ми Христо Боев
(преводач от румънски и английски), който безпощадно чистеше текста ми,
помагаше ми да подбирам и задължителните автори, които трябваше да чета. Веселин
ми помогна много за автентичността на текста. Литературата има това право – да
увлича в разказването.
Романът е готов. За кого е обаче? Големият Увалиев казваше, че няма общо за
всички. Той е насочен към една аудитория и трябва да достигне до нея. Учениците
Ви дали ще четат романа?
Аз се постарах, като всички съвременни писатели, да го напиша много просто,
с много ясен език. Второто нещо, което е по-сложно, но се постарах да го
направя, е да напиша роман на нива. Човек като започне да чете, може да проследи любовната история, ако желае
дистопичния свят на Р. от 50-те, консумацията и инерцията от 80-те в град К. Да
чете дневника на Ели, който е в първо лице или да го затвори, ако не издържа...
Да усети морето, защото К. е морски град и морето присъства и навлиза
отвсякъде. Изключително много се изтощих, влязайки в кожата на Ели, когато
изграждах образа й. Прегледах и много свидетелски разкази за 50-те, натоварих
се и се възмутих – това време ми се видя зловещо и се амбицирах още повече.
Трябваше да разкажа интересно историята на моите герои! Осемдесетте и част от деветдесетте
си ги спомням като ученичка. Учениците ми пък могат да се докоснат до
емоционалната нишка в романа или до времето на своите родители от 80-те... Една
по-сериозна аудитория може да открие нивата в текста, които поставям,
моментната „снимка” и недоизказаното, защото в случая аз не съм публицист и не съдя героите си,
оставям ги сами да говорят.
Изследвайки периода, разбрах нещо важно чисто в човешки план – не бива да
се забравя. И пак не бива – това е начинът да се върви напред, без „замитане”,
с ясно съзнание какво е било и как искаме да бъде. По-сериозната аудитория може
да види по-особената памет, която носи литературата и да установи начина, по
който литературното поставя проблеми. Историята не може така, защото настоява
за достоверност – литературата не държи на това, „измисля си” и в същото време
звучи автентично. Интересно нещо е механизмът на литературния свят.
Ели Хаджидимитрова попада в лагера в село Р., защото не е била на една
снимка с колежките си пред паметника на Сталин. Не е била, защото е снимала.
Какъв ужас, не се намирам на снимка пред паметника на Сталин! Нито аз, нито
моите ученици в езиковата гимназия, можем да разберем това. Търсех неща, които
да хващат въображението и душата в един мислен сюжет...
Кога можем да очакваме представянето на книгата пред публика?
Книгата в момента се странира. Издателството е „Ерго”. В началото на
другата година книгата ще излезе от печат. Представянето ще е съобразно с времето
и обстоятелствата.
Източник: Информационна агенция „Добруджа”
Въпросите зададе: Севдалина Сарандева
Няма коментари:
Публикуване на коментар