„Четвърта власт” на БНТ

Чисто технически „Четвърта власт” е бъбрив филм. Идеята е интересна, но някак натрупването на реплики "по тема" е в повече. За интригата, замисъла и правдивостта се изговори твърде много – верни и пресилени неща. Замислям се и се опитвам да си спомня ключова реплика, момент, който издава истината за даден герой – подобно на център, към който се спуска тъмната или различната страна на персонажа. Изплува ми нещо подхвърлено: разследващият журналист Филип Янев (Деян Донков) споменава, че е станал такъв случайно, за да запълни празнина в живота си. Не помня пред кого го казва. И още: „Предлагам ти да не говорим за истина, когато става дума за доноси” – казва шефът на тайните служби (Христо Шопов) на журналиста Андрей Кръстанов. Последната реплика е малко патетична, но е правдиво изречена на фона на половин дузина пиари (днес) с „картончета” и на държавна служба, и още толкова журналисти, раздаващи мнима справедливост. Подобни реплики някак подхождат на Христо Шопов (Троянов). Докато гледах филма, си го представях във „Вчера”. За „доброто” и „лошото” ченге се иска харизма и нахъсаност. Шопов не ми е автентичен в „Четвърта власт”, за разлика от „Вчера”, където играе като „за последно”. Вероятно моя грешка е, че го сравнявам с нещо, което е извън контекста.

Забелязвам и едно прекомерно пуфтене (да го кажа въздишане) при някои от героите, особено при Ивайло Герасков – корумпираното ченге. Естествено говорене не се постига с въздишки, гримаси или леко пелтечене. На моменти филмът тече вяло. Понякога не разбирам какво се говори – или това е някакъв сленг, или думите се завалват.

И тази „Венерина клопка”, как само я местят „отсам”, „натам”...

Малко са натрапчиви самоцелните репортажи, срещите със смешни политици и балерини с тайни мисии. Някак си не успях да повярвам на всичко това. Има нещо старомодно и симпатично да преследваш истината, но не заради себе си - последното би извело филма в по-друга перспектива. Голите амбиции не водят до нищо интересно. Най-много ченгето да докаже, че е човек и да се застреля, както става с Троянов след репортажа на Ирмена и Филип. Които изглеждат повече на приятели, отколкото на влюбени. Това не успява да го промени и динамичният Деян Донков. 

Харесах героя Андрей и начина, по който "стои" във филма. Не успях да разбера обаче дали се чувства виновен, заради предателствата си (или поне дали има противоречия) и дали мисли за дъщеря си и онова, което ѝ оставя – като бреме и „наследство”. Че е освободен от своето „дело” (минало) е ясно, че не може да бъде  изнудван вече – също. Само Андрей носи самота и някаква отцепеност от другите. Допускам, че това е лично излъчване на артиста Атанас Атанасов, което не може да се изиграе. В едно интервю той споделя следното: "Героят ми даде и продължава да ми дава възможност да преосмисля собственото си битие - персоналното си минало, динамичното си настояще и пътищата, които бих могъл да избирам в близкото бъдеще. Това не се случва често в творческата съдба на актьора". 

Филмът е доказателство за една проста истина (независимо от „техническите” му слабости): с безкрайни лъжи и измами не може да има напредък - нито личен, нито обществен. Светът на думите е интересен и примамлив – за него трябват талантливи и свободни хора. ДС-ченгетата не са от тях. Факт: „картончето” е липса на автентичност и необремененост. За писането и двете са нужни.