„Малкото име на дните” от Александър Урумов

by diyana ivanova boeva

„Малкото име на дните” е сборник с разкази за изреченото и премълчаното, за казаното и недоизказаното. С чувствителност към случката Александър Урумов задава аспектите на днешното. Иронично подхваща „изречения”, завършвайки сериозно, защото не е справедливо момчетата (няма значение на колко години са) да се отказват от мечтите си („Даниела”).
Сюжетът преминава покрай травмата от детството, болестта, ежедневието и ежеминутната мисъл, която е главоблъсканица. Вечният монолог за смисъла не е единствено хамлетовски, защото простосмъртните, като нас, го опростяват, без да го опошляват. Там е брънката и на случката – говориш, говориш, но казваш ли същественото? Никой не пита за истината, а и автoрът не обвързва истината с догматизма. Или както твърди самият той: "Лицемерието на фарисеите и книжниците винаги ме е отвращавало и това е една от причините прошката да бъде моя осъзната позиция спрямо героите ми. Даже си имам мото за това: "Много от тях обичам, всекиго от тях разбирам, никого от тях не осъждам". Мимоходом и ненатрапчиво случката се включва към малки съществени моменти, които не се коментират, защото е ненужно.
Разказът има „гладка” визия и структура, личи си, че е преодоляно съпротивлението на словото, че писаното е с умисъл и вдъхновение. С удоволствие чета Деян Енев, но там усещам грапавина и по-голяма тромавост на изреченото – по-тежко е писането.
Нещото, което е видимо при Александър Урумов, е липсата на умишлено дирене на експресия и провокация. Трудно се впечатлявам от „клозетни” истории или болезнена откровеност в стил „психиатрията работи за мен” (освен ако не са от сборника „Всички на носа на гемията”). Струва ми се, че през 90-те, у нас, всичко това дойде привнесено и единствено Виктор Пасков се справи с идеята за необязденото подсъзнание, защото го имаше у себе си. Да не припомням кога твори Хенри Милър. Тази забавеност на „кадъра” по нашите ширини, се надявам, да не е умствена!
Та, Александър Урумов не се цели в шока, не осъжда порока и не развива „мисъл” в края на действието. Разказът не предлага и изход, цялостното внушение е, че животът е „такъв” – просто „такъв”. Мъдра позиция.
Не се открива съзнателно търсене на необикновени персонажи. Или по-точно казано, тези герои са необикновени, защото имат своите малки случки и провали, което пък не ги поставя в кръга на крайното отчаяние и безизходицата. Разказът се движи в парадигмата на всекидневието-лудост и не предлага изход. Бездомницата, скитникът, Даниела, мъжът и жената (четвърта или пета по ред, не помня)… са свързани с онази „бибитка”, с онази болезнена история, която кара човек години наред на едно и също място по пътя да натиска клаксона на колата, защото там, в едно преди, мъжът е изпратил жена с дете. И то завинаги („Би-бип”).
Иначе тесногръдието, примитива и скъперничеството биват осъдени чрез разказваческата позиция. Откриват се и социални моменти. И ако сравним отдалече „Майките” на Теодора Димова с „Малкото име на дните” – аз залагам на книгата на Александър Урумов. По-убедителна е, по-естествена е и пак задава шокотливите въпроси на времето , без да подлага на „анализ” онова пред което се респектираме и… не успяваме да разрешим.
Все повече започна да се говори (но не у нас) за такъв тип разказ, който представя усещане за искреност и естественост (фикционална или не). За „приказка” в стил Ана Гавалда (и не само). Литературата сякаш се умори от маниеризъм и някак естествено изплува новото-старо пресъздаване на обикновените неща и ценности, заедно с идеята, че човек е крехко създание, нуждаещо се от любов (да речем). О, да и: „Ако това е любов” на сърбина Михайло Пантич. Резките противопоставяния отстъпват на желанието да се пише, да се разказва. И пак да се разказва, заради удоволствието от изреченото. Заради това, че можеш да представиш на някого „своята” история – болна и пронизана, и все пак вдъхновяваща и истинска. (Като тази на Милена Агус в „Лек за камъни”)
В разказа на Александър Урумов се открива природно уважение към думите и желание да замълчи, когато е нужно и необходимо. Колко от нас го могат това? В същото време историята е изчерпана, представена и някак видяна през нечий поглед. Сантиментализмът е лек полъх, който напомня общото внушение на днешното, отминавайки въпроса: „Сега накъде”?
…..
Редактор на книгата е Калин Донков – очевидно добър редактор (а и поет). Тук си имам свои дилеми, защото четох интервютата му успоредно с тези на Георги Мишев и „бащата на таралежите” Димитър Петров. Направи ми впечатление разликата в говоренето на Георги Мишев и Димитър Петров, собственото им маргинализиране… Някак не поглеждат отгоре (от висота или висина). Нещо, което не видях съвсем при Калин Донков. Това пък няма нищо общо с книгата Александър. Ама нищо общо.

Александър Урумов. Малкото име на дните. ИК "Жанет 45". 2011