За румънския филм "Кръстницата". И други

Румънският филм – „Кръстницата” (2011) е пародия на филмите за мафията. Американска актриса партнира на своите румънски колеги. Бездомни деца намират празна книга, по която едно от тях разказва историята за „кръстницата” и нейния съпруг. Тази история сирачето конструира въз основа на две снимки в богаташка къща в центъра на Букурещ и няколко бележки в тетрадка. Самото момче присъства в собствения си разказ и история. Жената е учителка по английски (и американка във филма), а съпругът и е замесен някак с местната мафия. Краят е щастлив – семейство се събира отново заедно, мъжът излиза от затвора,а "кръстницта" прави възможното да го освободи. След разказа на момчето, по-малкото дете заспива, слушайки. Оказва се, че тетрадката-дневник е празна. И всичко е измислица.
Нищо особено като сюжет. Но има идейни моменти, които го извеждат от плоската история на филм-пародия за мафията (приказното и играта с въображенията, плюс ненаписаната книга…).
Американските критици го третират ниско, защото го сравняват със своите филми и индустрия. Не усещат и чисто румънските реалии, които придават стойност на филма. Не бива да се забравя, че това е просто една пародия. Румънците го характеризират така: сюжет – нулев, актьори – нула. Филмът предизвиквал усмивка и имал плитък сценарий. Негативно се коментира фактът, че актьорите говорят с тежък акцент английски. Вероятно това е част от пародията.
Изобщо румънците имат критично отношение към всяко нещо. Филмът „4 месеца, 3 седмици и 2 дни” получава награди и номинации (златната палма от фестивала в Кан и златен глобус за най-добър чуждоезичен филм) и въпреки всичко преобладават отрицателни оценки сред румънските зрители и критици. За Европа може да е някакво откровение (забраната на абортите по времето а Чаушеско), а за съседите е болезнен спомен, който се опитват да забравят. Иначе този филм ("4 месеца, 3 седмици и 2 дни”) представя чиста документална история, която те потапя в една действителност. Фокусът е ясен, кафкианският аспект на затворените пространства ни напомня за изнамерения и наложен от румънците минимализъм в киното.
...
Започнах да гледам отначало българския сериал „Седем часа разлика”. Видях една серия (1), после и останалите дотук. Не ме издразни като „Стъклен дом”. Разноречиво е – пипнато, включено в общ фокус, действието се разстила и прибира, разказва и показва. Има чисто символни и изкуствоведски моменти дори (за моя изненада). Реалността не е самоцел, а кино. Дано не се разводни и не стане отегчително нататък. За своя жанр и стилистика, свързана с тв-сагите, е попадение.Сравнение с турските ограничени и посредствени сапунки е класа. Има и интелигентност при представянето в полза на нашата тв-сага.

(Успяха да излязат от границите в "Седем часа разлика" и се заплетоха едни... Стана едно неестествено и театрално.)