... ... .

by diyana ivanova boeva


- Имаш ли цигари?
- Защо?
- Не ти искам, просто питам, защото продавам.
Гледам я.
- Не пуша – отвръщам.
- Не те питам дали пушиш, а дали ти трябват.
Вчера пак ме спря на същото място. И ми каза, че дъщеря ми ще стане „учена жена” и че все още се стряска на сън. „Учена жена” - ще го запомня. Днес повтаря и потретва въпроса за цигарите. Най-после разбирам и казвам, че не ми трябват.
Отвръща нагло:
– Нищо, ще вземеш две кутии. Без пари са.
Гледам я. Около четиридесет с петна по лицето. Мургава естествено.
– Нищо няма да взема.
– Абе, може да ти потрябват, гости да имаш…
– Не, няма да взема.
– Детето болно, како, дай за хляб поне – започва да ме мами по друг начин.
Тръгвам си. И чувам, че кълне зад гърба ми. Вървя по нанагорнището на улицата и се препъвам по малко. След труден ден краката ми тежат, а улицата сякаш е пълна с камъни, през които трябва да мина на зиг-заг. Класически доближавам бираджиите до сладкарницата-кръчма и знам какво следва.
- Приятна вечер.
- Благодаря.
Умират да ме поздравяват, защото знаят, че съм задръстена и няма да ги подмина, без леко кимване. Шушукане зад гърба ми.
Вчерашната циганка, дето днес оставих на надолнището, сякаш пак се появява. Друга ще е – тая е с дете, вероятно родено през oсмия месец и вече на седем. Нещо се пули и ме гледа. Спъва се точно пред мен. По същия начин, по който аз го правя. Почти изпуска детето и ми казва:
– Како, за един хляб да имаш?
– Не
– А пушиш ли?
– Само понякога.
....
Хлопвам вратата зад гърба си. Адът не са другите. Адът е самостоятелното течение паплач, което върви по улиците и което все наблюдавам. Личи ми, че искам да общувам и не знам с кого и как.