Докато четях книгата с кратка проза „Снимки на деца” от Владислав Христов, не ме напускаше усещането, че авторът пише и фотографира едновременно. Фокусира и точно на момента идва онова „щракване” – завършекът. Странно раздвояване или да го кажа по друг начин – похват, „присвоен” от фотографията и напаснат на разказването. Читателят остава с впечатление, че гледа снимка. Може би среден формат – нито от най-големите, нито от най-малките. Тази визуализация е начин на изразяване и пълнота. Снимката пристига „наведнъж” при нас – така идват и разказите на Владислав. Следва проучването – погледът по разказа, препрочитането. И отново спокойния ход по редовете.
Вероятно този автор поема по интересен път – следвайки собствените си представи за писане и изразяване. Обмисля света и приема истините му, без драма или самонаблюдение, защото са важни обектите – а те могат да се опишат, първо, като се видят. В тази логика, окото като изпълнение на символиката и цялото, заема важно място. Окото на любопитен наблюдател и разказвач, който и днес ще надзърне през обектива. Предстои.
И още. Изключително концентрирани прози. Хладнокръвни дори. Не раздвояват – още по-малко задават въпроси, но ме карат да се замисля за светоусещането и замисъла на автора.
Дистанцията между мен и „обекта” е прецизно намерена. Бивам допусната точно толкова, колкото ми е нужно да го видя – за останалото трябва да мисля и разбирам. Гледането не би ми помогнало – никак даже.
„Снимки на деца” е запечатваща книга с проза. Проектира смисъл и цветове и ме кара да си мисля, че е в черно-белия регистър или непомпознато ретро усещане, в което се крият части от смисъла. Стилни кратки прози с изящен език. Алегоричен точно толкова, колкото да не дотегне. Подбран език, заради краткостта, затова и безупречен.
В толкова малко думи Владислав екстремно импонира на всичко казано между другото (днес). Изгражда сюжет и подхожда към факта, не като одумва героите си, а като ги представя прецизно и цялостно с щрих.
И още. Фотографът-разказвач не е съзидател на ставащото. По-скоро той е този, който монтира кадрите, без да се намесва. Съединява фиксираните моменти, които обаче е открил и уловил. Това дистанцира достатъчно автора от „собственото” и го превръща в съвременен разказвач, пречупил лице и мислене. И свалил завинаги маските на действителното.
…
Наоколо ни заливат доста неблагонадеждни автори. С остри лакти, потенциал на артисти и пясъчни кули, които съществуват за кратко. Затова и избягвам да чета творци, които някой рекламира шумно, такива, които влизат в личното ми пространство като у дома си – без задръжки и скрупули. Откривам си сама авторите или чета „шумните” такива, след като вече се забравят.
Искам съвсем тихичко да пошушна за първата книга на Владислав Христов „Снимки на деца”. Не е характерно за нашата писателска гилдия да поздравява някого спонтанно за нещо интересно (повечето харесват само себе си и своето обкръжение). И все пак, ако видите някой, който се труди над кадрите, шрифта, пропорциите, смисъла… И на това отгоре преповтаря същия нощен кадър – погледнете поредната му снимка... Вече се е получила.
Владислав Христов. Снимки на деца. АРС, Благоевград. 2010
други публикации: сп. LeterNet (септемврийски брой)
и в звуков файл по Дарик
Няма коментари:
Публикуване на коментар