Промисъл

by diyana ivanova boeva

Някога подчертах цяла една книга със зелен молив за очи. Вероятно съм нямала друго наоколо. Впечатлявала съм се и съм “драскала” по някои от редовете. След време дадох книгата на мой приятел. Той “мина” по нея със своите зелени очи и ми каза: “Без малко да проумея как се е чувствала Татяна Ларина в библиотеката на Евгений Онегин, разбирайки истината за него по подчертаните редове…”. Разни триъгълници ми се завъртяха в очите… не любовни… Други. Нееднообразните зелени редове се сляха ведно. Как може да се изнамери истината за един човек по подчертаното? Със сигурност ненадейно. Същата “зелена” книга прочете и моя позната… отново забравих за редовете с молива за очи. Тя пък реагира: “Очите ми останаха в коментарите по полетата… очертани в тревисто зелено”. “Очертани”! Ще си избода очите, ако пак дам книгата и забравя, че там съм като осветена с прожектор в тъмното. Вероятно моментната истина за мен е прогледнала някъде и се е изкашляла дискретно.
Така и не ми остава време да видя драсканиците (имало и карикатура, така ми казаха). Може пък да се плаша от себе си. Знам ли?! Ще отложа този момент с “виждането”. Така по-дълго ще изпитвам другите, осветявайки собствената им проницателност… в прожектора на моята вътрешна стая.