Болата

Мъжът погледна на север – камъни, самодиви и дивота. Долнопробна мисъл се спусна към него като бира на гладно след препиване. Гадеше му се, но не от алкохола, а от проказата и самотата. Зееща дупка е домът след смъртта на дъщеря му Аглика.
Имаше много повече камъни по средата на къщата, отколкото в основата. Така го чувстваше – като изначална пустота, като мисъл без покритие и любов на голо и до голо. Дъждът прогнива в кофите за въглища. Прахта се вдига и прониква в очите му. Сълзи не се виждат в тях. Сълзите са гальовни и солени. Като морето на север. Студено е морето наоколо и някак девствено, скалисто. Мястото е Болата – местност, скрита между Каварна и нос Калиакра. Нататък по пътя е Дуранкулак. Тук се сгушват самотниците, нещастниците, перчещите се момчета някога, а сега просто слисани от ненадейна любов, дошла напук след бохемските нощи и дни.
…
Смъртта съзаклятничи с младостта, запазва я егоистично за себе си. Аглика никога няма да остарее и приюти нещастието от човешкия живот. Няма и да скърби, нито ще обича. Скалите на Болата са червени, керемиденочервени и някак овдовели до проникване. Ъгловати и зъбати. В същото време несъвместимо овални на места. Това е причудлива гледка – притихнала като моменти на утеха, желана и неполучена... утеха.
Мъжът сякаш е почти момче. Прилича на младеж с дънките и полото. Само да не е напречната бръчка на челото му. Вкопчва се в морето. Отдавна ги няма летовниците. Свраки ги яли – не му трябват. Отломките на камъните се забиват в ребрата му. Пронизват слепоочията му. И остават да висят зловещо някъде по ребрата му. Незнайно защо изкопали дупка именно там. Самият той е като камък – неустоимо притеглен от сянката на най-красивото и сурово до лед море – северното.

… свлече се на дъното завинаги...

Открих го после в болницата. Не отрони и дума за това, че го спасих от вечния студ. Северняците не говорят много. Тръгнах си веднага. Усетих погледа му – мразеше ме.