надявам се да ви е интересно и любопитно наоколо - алтернативността не е самоцел, а по-скоро интелигентност и сетивност... за блога
I hope you find your stay here very much to your liking - the world of alternative realities is not an end in itself, but rather intelligence and sensitivity.

вторник, ноември 03, 2009

Самота от друг порядък. Съвременна турска поезия в сп. "Кръг"

by diyana ivanova boeva

слънчогледите в турция

Опитомяването на егото (ми) е вероятна заблуда. При все обаче кротко ми стана, когато прочетох осемте съвременни турски поети, представени от сп. „Кръг”. Между тях и две жени.

Родените през седемдесетте - Кадир Айдемир, Гьокченур, Ч., Онур Бехрамоглу, Бетюл Дюндер, Синан Оручоглу, Шереф Билсел, Емел Иртем, Мехмед Ерте. Преводът на български е на Йорданка Бибина и Мюжден Мехмедова. Графичният проект е на Мариян Дзин - впечатляваща черно-бяла елегантност е графиката и оформлението му на антологията.

Моят прочит

Усещането ми бе, че чета поезия, а не се „бъхтя” в нечия изповедност, която преиграва и непременно държи да се нарече „истинска” и „свободна”, обобщавайки: „това съм аз”. Да употребиш себе си в писането е емоционалната брънка на съвременния автор (а и на голямата литература). „Личното” е клише - сладка заблуда за четящия, но най-вече умение да се дистанцираш от написаното в подчинение на формата на текста (си).
Подобни мисли витаеха в мен, когато четях турската поезия - прибрана (но не затворена), носеща в същността си (но не притворство). Уединена поезия, „въздържана” дори, плашещо тиха и в същото време разбунтувана. С оня „бунт”, който кара човек да отиде пеша до манастира Св. Георги, знаейки, че само конят не се гневи като (ме) гледа („Страхът, за който не се говори по пътя за Св. Георги”, Мехмед Ерте).
„Благост” е думата, която ми идва наум след прочита. Поезия с гладка повърхност, която гали и напомня, че четенето (в случая) е висша дейност, но не за познавачи, а за чувствителни и мислещи хора. Грапавината върху гладкостта е задължително условие, предпазващa от безметежното „пързаляне” наникъде! Грапавина, свързана с факта, че това е преводна поезия (все пак не чета в оригинал!), която оставя странното усещане, че си преминал през няколко книги наведнъж и без почивка. Уморително и интересно четиво са осемте турски поети - проблематичността им е шеметно широка и всеобхватно не-задължителна. Заслугата е на преводачите.

...задъхан от умора, измъчих се да го открия, но успях,
изтощих се като да съм пребродил дева,
измамността на виното ме изтерза, тъй трудно е да се живее
помислих, че съм спал нощес, на преминаване през себе си
събудих се със сянката си, по-тежка и от мен...

(Из „Грозното дърво”, Синан Оручоглу)


Антологията на сп. „Кръг” не въвежда единствено в потайностите на „другата” култура, а по-скоро представя и „забърква” различни светове. Оразличих за себе си тези на Алиса и Малкия Принц.

...открих това, което се нарича болка
в най-жълтопризрачната стая
на къщата, в която нивга не отсяда гост...

(Из „Само жените и кучетата гонят влакове”, Бетюл Дюндер)

Защото съм роза.
С това обясних егоизма си
и че съм обичана. Роза съм, затова, отвърнах...

(Из „Защото аз съм роза”, Мехмед Ерте)


Пред мен стои поезия на предпочитанието и наистина на оразличаването. Можеш да харесаш текст или автор повече от друг, без да изключваш останалите. Представените поети имат облик и своя собствена характеристика и като личности, и като творци. Забелязах го, защото това е самота от друг порядък, „самотата” не на единака и неразбрания (за пореден път), а на пълноценния човек и... поет, който „открива” света и своя стих в една едновременност. Влиянията и интересите им са различни, стимулите нееднообразни, а темите някак вселенски и докосващи. „Вселенското” като мярка за чувстване, мислене, философия, позиция (включително и социална), концепция за писане, борба и сподвижност... Религиозното не е мистика, то дори може да бъде подложено на ирония или да носи омерзение, когато е плод на лицемерие. Да уважаваш думите, е въпрос на възпитание, да пишеш умно и „стегнато” обаче, си е дисциплина и даденост като талант.

(Като си помисля за съвременните български автори - трудно откривам еманципирани и независими, автори с читатели, а не само с фенове и приятели... Литкритиците днес „побутват” и дрънчат на „кухо” с четири-пет творци... А само като видя имената на журито от конкурсите и „спец-наградите” - от първия път познавам победителите. Литературни спорове и дискусии у нас, твърдя, че няма, ако се появяват, са скучни и безинтересни. Пишман работа!!)

Кадир Айдемир - пазителят на тишината

Роден е в Истанбул. Има няколко стихосбирки: „Пазителят на тишината” (2002), „Дворец от тръни” (2003), „Писмото, което изпи езерото” (2005). Превеждан е на английски, френски, арменски, азербайджански. Пише и проза. Издател е на сп. „Хайкум” („Моето хайку”). През 2006 г. създава издателство „Изгубената страна”. Редактор е на сайт за литература и култура http://www.yitikulke.com.
Поезията на Кадир Айдемир е шепнеща и жужаща. И няма как да е иначе - щом си „пазителят на тишината”. Символистичната образност е „пергелът”, който прекрачва и чертае оста между камъка, чупливата нощ, прозореца, пеперудите, свечеряването, жената... Оголено е въздействието на тристишията.

Узнахме прелетния път
на лястовиците
и на жените...

(Из “Пазителят на тишината”)

Леката и приятна меланхолия е съчетана с остра мисъл (пробуждаща даже), припомняне, болка и спомен, че „иде дълга зима”.

Гьокченур, Ч. - говорителят на думите

Разказва за себе си, че е чел много стихове и е написал много стихове, които впоследствие е изхвърлил (повечето от тях). Книгата му не е станала. Има жена и две деца, които са слънцето в живота му. Не казва кога е роден, защото не помни този момент.
Мисълта за думите е всепроникваща мисъл - силна колкото живота и повече даже. Поетичните усещания на Гьокченур, Ч. са свързани с недовършената страница, „прокървилите” букви и изтритите стихотворения. Поезията на този турски творец е с невероятно чувство за справедливост - справедливост в буквалния смисъл и на различни нива. Той показва ясно „лицето си” и се противопоставя на всякаква подмяна на истината с нещо друго:

Да не превръщам слънцето, тревите, облаците в други неща -
Това единствено се мъча да направя.

(Из „Говорителят на думите”)


Онур Бехрамоглу - Песен на песните

Роден е в Истанбул. Двамата му чичовци са поети, лежали в затвора. Затова и младият творец приема поезията като борба и донкихотство. Работил е осем години в банка, откъдето го уволняват, заради това, че пише стихове и статии в почивките си. Мечтата му е да има свое издателство със свободомислеща и революционна насоченост. В близките месеци предстои да излезе първата му стихосбирка.
Не ми се отдаде да напиша нещо смислено за този автор. А и Песен на песните си е тайнство - пресътвореност, напомняща за сладостта на идващото и бдящото съзнание на Невястата, която очаква своя Жених. Митологемата е свят, но не за анализи и интерпретации, а за „употреба” чрез фантазното. Предпочетох да се отдръпна.

Нали

Изпълни устата ми с гърдите си
Да оживеят устните, езикът ми
допри ги до девствеността си,
в която пасат агнетата чернооки
За детските ми длани се хвани
да прокървят коленете ни
там, дето ципата се къса

звука от хладилника от линейките
от любенето ти в стаите с другите
може би в същите стаи

едни до други са очилата ни върху нощното шкафче

Ти си безкрайност,
аз празнота,
и навярно нещата девствено-недокоснати
свещени са като водата и пръстта

нощес към три и половина кораби минаваха и отминаваха
днес цял ден очите ти са морето, което са очите ми
Не, аз не съм ви викал, не! Сами дойдохте
толкова сте хубави!! Ти и твоето отсъствие!


Бетюл Дюндер - неразпадащата се обич

Бетюл е завършила социология, била е актриса и режисьор в няколко театрални трупи. Получава различни литературни награди и номинации. През 2005 г. заедно с Емел Иртем редактират раздела „Поетеси” в списание „Забраненият плод”.
Независимата Бетюл обезсмисля борбите и дилемите около „втория пол” (Симон дьо Бовоар). Леко и поетично налага своето светоусещане и направо нехае за настървените въпроси: „Що е мъж и що е то жена?”. Не винаги в битките се раждат споровете и решенията. Май поезията няма пол. Нима? А самотата в кой род и кое число да причислим?
„Все тази първа самота е на езика ми” - възкликва поетесата. „Знам от моретата, в които тръгнах да се давя”, че свободното сърце е обвързано с разни любови и безкрайна умора. Новото всъщност е старата „мътна вада”. И аз все това се питам - кога ще открия различната история!
На моменти поетесата напомня на нашата Багряна. Със скиталческата кръв и липсата на „фамилна книга” и „прародителски портрети”: „Ударите на сърцето ми... ще да са отброили навярно миналото на толкова/ народи, в мен живели!” (Из „Само жените и кучетата гонят влакове”).
Още време ще мисля по този стих: „Сърцето ми! Дори линейките му дават път!!!”. Взривоопасна въздържаност на ниво текст, превърната в поезия.


Синан Оручоглу - без загуба на височини

Учил е турски език и литература. Публикувал е в различни списания поезия, репортажи и статии. Получавал е награди за литература. Има една стихосбирка - „Грозното дърво” (2005).
Сякаш „въпросът” е ясен, прозаичен и точен. Нима е нужно навсякъде да бъде припомнено и изписано, че „нищо не умира”! Извечните питания носят стягаща болка за поетическото съзнание. Болка, която те кара да се оплачеш на сянката си и на земята дори. А сънят (този и „онзи” сън) е едно „преминаване през себе си”.
Няма формули за нещастието (което „само спирка е в света”), както и за щастието, смъртта, любовта, живота... Така стряскащо звучи на моменти Синан Оручоглу, като че ли открива и припознава истини, които са недостъпни за обикновените хора (като мен). Стихът преминава в заковаваща сентенция: „...всеки човек си има място, където да се блъсне във брега...” (Из „Карта на сърцето ми”).

Шереф Билсел - музиката от банята

Дипломиран е във факултета по турски език и литература. В различни списания публикува стихове, критика, изследвания. Има няколко стихосбирки - “Предания за тясното време” (1996), “Зимна магма” (2003) и публикации в един годишник. Преподава литература и живее в Истанбул.
(Забелязах, че нито един от съвременните турски автори не казва, че пише “от малък”, “откакто се помни”, от “рано или късно”... Хубавите книги нямат “възраст”. Няма и нито един, който за десет години да е издал 10-15 стихосбирки (примерно) - последното е нашенска графоманщина и направо безумие. Да не кажа соцнадпревара. Мисълта ми е друга - осъзнаването на творческия процес преминава през неговата значимост, която е “продуктивност” от друг порядък, за “самотата” вече казах. Писането е аргумент и критерий.)
Шереф Билсел е един от най-дисциплинираните в поетично отношение автори. Формата на текстовете му е като излята. Струва ми се, че тук преводът е повече от получил се.
Раждането, смъртта, децата, необитаемото, сянката и “майката на някой друг” присъстват в света на поетичното без излишен сантимент. Иронията е подход към някои семпли факти: “музиката от банята е за онези, които не можеха да си измият гърбовете”. А разговорът с огледалото е единствен “шанс” за всеки сиротен. Спирането на времето сякаш се свързва с “нафталин и мрамор”, напомняйки за своята протяжност и неизбежност. За себе си разбрах, че “майка ми е бяла въпросителна” и че “пристъпват къщите с парче ковчег в уста”. А турчинът е като всеки Робинзон Крузо, а и като всеки човек:

…като всеки турчин, попаднал на необитаем остров
с шест снимки и документ за местожителство

(Из “Кандахар”)


Емел Иртем - езерото на турския език

По професия Емел е медицинска сестра. Изучава древни езици и литература и латински език в Истанбулския университет (заради това е работила като нощна медицинска сестра). “Полуделият пергел” (1999) е нейната стихосбирка. Публикува в различни издания, печели литературни награди.
“Езерото на турския език” е пълноводно “гъмжи от риба, то е дихание”. Турският се “усмихва” на камъка, където са “спрели древните богове от Патагония”. “Закачлив и честит” е този език. Бистър.
Пейоти е вид мексикански кактус, който съдържа халюциногенни вещества. “Пейоти” премахва преградите и предразсъдъците (религиозни и други) и така човек вижда света съвършено различно. Погледът на Емел преминава през един интересен въпрос: “Добре де, ама ти на чия звезда си превил езика?”.
Отново смъртта, загубата, времето и събраните въпроси от екзистенцията носят ключа към една поезия, която таи онова страшно усещане и признание, че “чувстваш смъртта със сърцето си”. Съмнението пък е винаги в полза на личността, защото то е стимулът на съществуването (ни).

Мехмед Ерте - аз и символите

Работил е като продавач на кока-кола на митница, в кафене на терминал, разработва и станция за вода. Има бакалаварска степен по физика. Писал е предговори за няколко книги под псевдоним, бил е редактор в издателска къща. Проявява се като репортер, преводач и поет в различни литературни издания. През 2003 г. излиза стихосбирката му - “Това, което мърси водата”. Ерте смята, че авторът трябва да се търси в по-широк диапазон от време. В момента работи като редактор в издателство.

...Моисей си има тояга, Йосиф - риза
Месията - кръст, Али - сабята си има
Ще се случи нещо отново заедно с всичко останало...

(Из “Мъжът, който не излиза от очите ти”)

Въпросът за Ерте е в това как ще се случа “аз” и на какво ще попадна? Откъде да изнамеря своя “инструмент” за съществуване?
Поетът заклеймява лицемерието, което се възползва от религиозното:

...Момичето не може да докосва вещите на съпругата ви,
Вие направете кафето.
Първо тя да излезе от къщата
Не давайте пари за таксито, за да не се почувства лесна
Със златна гривна я научете на играта
Ако забележите, че гордостта й страда,
подарете й дървена кутия за брошките
Ще проявите уважение към евтините й играчки...

(Из “Аз и символите”)

...

Нобеловата награда премина през Ориента и близка Турция. Орхан Памук я получи на 12 октомври 2006 г. Антологията на сп. “Кръг” завършва със статия на докторант Мюжден Мехмедова за автора на “Името ми е червен”.

2007 - публикувано в LiterNet

Сп. “Кръг”. Национално младежко списание за литература, преводи, графика, 2007, бр. 26.

Няма коментари:

Публикуване на коментар