надявам се да ви е интересно и любопитно наоколо - алтернативността не е самоцел, а по-скоро интелигентност и сетивност... за блога
I hope you find your stay here very much to your liking - the world of alternative realities is not an end in itself, but rather intelligence and sensitivity.

вторник, август 30, 2016

Открих прототипите на Ели Хаджидимитрова от романа ми „Писма за оригами”

Прослав е краен квартал на Пловдив, известен от има-няма десет години, като „Кварталът  богатите”. Там са земеделци, собственици на земя, които са доста работливи и подредени хора. Другите са новодошли, изкупуват парцели за къщи и строят.
От близо четиринадесет години живея за известно време, всяка година, на това място. Не съм предполагала, че точно тук ще срещна прототипите на моята героиня Ели Хаджидимитрова от романа ми „Писма за оригами”. Оказа се, че открих дузина начални учителки, които са репресирани по времето на комунизма или мъжете им са изселени от родните си места. Или просто имат сходна съдба с някой от героите ми. Спецификата на квартала е такава, земеделските стопани са с отнета и после върната земя, тук собствеността е градивно начало, гордост. Вегетарианците са наоколо, както и хора, които се наричат толстоисти. Затова и национализацията през миналия век у нас е болна тема тук, също като в книгата ми.
Жените, които пожелаха да се срещнат с мен, имат своя история и памет за доста неща в Пловдив. За кмета на Пловдив през седемдесетте, за първите в БКП през времето, за „трите розови сгради” (не разбрах много добре, но вероятно административни сдания), за свободните танци и наказанията, но и младостта... Нищо не било черно или бяло в този живот... Познават и творчеството на Георги Мишев.
Съвсем млади хора са ми казвали, че моята книга е тяхната. Но тези в Прослав, на възраст между седемдесет и две и осемдесет и пет, споделиха, че са виждали и усещали това, което съм описала и се чудят как съм успяла да предам духа на тяхната младост. Поех риска да се срещна със съвременниците на времето, за което разказвам... Предварително гледах да не мисля за това.
Първият въпрос, който ми зададоха беше директнен: как съм успяла да не обвинявам своите герои, да ги накарам да се влюбат и говорят като себе си. Сепнах се, после ме обзе спокойствие, намирах се на правилното място и както обикновено попадам на добри и интересни хора.
И последва. Има ли прототип ченгето Русанов? Откъде съм черпила данни за 50-те? Гледала ли съм снимки? 50-те или 80-те са ме затруднили повече? Отделно ли съм ги писала? (Книгата ми вплита дневника на жена в комунистически лагер през 50-те и историята на нейните наследници през 80-те. Отделните истории вървят успоредно и се редуват.) Съгласна ли съм, че романът ми е поетичен, в него имало ритъм? Пиша ли поезия?
Въпросът, който беше в целта обаче е свързан с това как съм намерила тона в книгата ми. Американският писател Френзън твърди, че тонът в една книга е много важен, жените няма откъде да знаят това. Обясних, че съм възмутена и се срамувам, че България е единствената страна с президент-ченге от ДС, че смятам, че липсата на лустрация през 90-те показва липсата на демократичност и добри основи, че днешното положение е продължение на онова преди и пр. Всичко това обаче е публицистичен материал, намерих тона, защото оставих назад публицистичното начало и пропагандата. Исках да пресъздам човешка история, валидна за всяко време на терор. Устроени сме така, че да се справяме с какво ли не, освен, ако власт или човек не посегне на живота ни (физическия, емоционалния, свободата и правото ни на избор).
Художествеността достига и има други средства за въздействие, тя не манипулира (въпреки че може), а вае, влияе чрез своята автентичност... Предоставя друг поглед за времето, който често е по-интересен от сухата история, боравеща с уж достоверни факти. Да оставиш да говори героя ти, означава да забравиш за себе си. Нямам его, когато пиша романи.
Интересен беше въпросът дали някой ми е поръчал да напиша книгата. Не, няма как да ми се случи това и да бъда убедителна и спокойна в своята фикция.
Осемдесет и петгодишната леля Янка ми прошепна, че мъжът й повече от четиридесет години не е виждал брат си, имигрант в Белгия. Срещнали се след 1989 и брат му си отишъл от този свят спокоен, скоро след това и мъжът й. Да побързам с втората част на романа ми. „Писма за оригами” е прочела за две нощи. Отговарям й, че ще приключа не по-рано от май месец догодина. „Побързай, аз съм готова за смъртта! А на теб очите ти блестят, да знаеш” – продължава жената.

На снимката: леля Соня, леля Янка, леля Величка, леля Недялка, леля Елка, леля Димитрия, леля  Елена, аз, леля Ненка и леля Пенка. Дъщеря ми Мария снима.

Писма за оригами. Изд. Ерго, 2016


Няма коментари:

Публикуване на коментар