Мъжете не са съвършено обаятелни винаги, но понякога ги обзема ангелът на съмнението, който ги кара да мислят и чувстват по друг начин.
Често различните случки го водеха към постоянната мисъл за сина му. Малкият му, шестгодишен син, който жена му остави, след като изчезна завинаги в мрачината на онази нелепа катастрофа. Синът му притежаваше някакво усещане, което беше наследил от майка си. С присъщата за шестгодишните деца спонтанност Кирил се дивеше страшно много на едно осемнадесетгодишно момиче от съседната улица. Видеше ли я, припкаше бързо у дома си и изричаше: “Тате, страх ме е, много е хубава”.
…
Още щом я съзря, му се прииска да оголи пристойността до безпорядък и да я заговори веднага. Да открадне лалетата от градината и да ги остави пред прозореца ѝ. Светлосинята лейди пристъпваше с малки и бързи стъпки към него и тази сутрин, издишвайки своето ухание на сапун и нежност. Изглеждаше леко огорчена. И въпреки всичко носеше напластена и избуяла енергия на жена, която има свои навици и привички. Неговите привички бяха отишли по дяволите след смъртта на съпругата му. Тогава реши да пътува за работа сутрин с автобус, метро или тролей. Колата му носеше голям и самоубийствен тормоз, на който издържаше точно до петия километър. След това слизаше и риташе гумите ѝ силно и безпомощно, спомняйки си за автомобилната катастрофа. От онзи момент беше минало доста време.
Момичето със светлосинята пола до глезените прецизно си беше подбрало бяла лястовична блуза с широки ръкави и връзки около деколтето, с които си играеше. Гледаше пръстите ѝ как се движат по вързанките и го обхващаше постепенна възбуда. Не беше му се случвало отдавна жена да му направи силно впечатление. Тя повторно опипа шнолата си и преметна чантата си. Правата ѝ коса, вързана на рошава навита опашка, откриваше тила ѝ – оголен и привлекателен. Нюансирано синьо създание със сандали на босо. Изведнъж рязко сви единия си крак нагоре и тогава мерна коленете ѝ. Закопчаваше полунаведена сандала си. Каишката на отворените ѝ обувки ѝ се противеше. Умело момичето се бореше със закопчалката, себе си и погледа му. Всяка чувствена жена забелязва мъжките набези и примки. Тази беше такава. Леко му причерня, като видя как промуши острието в дупката на каишката си и сложи порядък и обръч на мислите му. Сви го странната болка между ребрата. Пак я погледна. Талията ѝ, описана от светлосин шнур, снемаше синевата точно в онзи ъгъл, между двете улици, където живееше онова момиче, от което синът му бягаше. На него също му се искаше да хукне нанякъде в галоп и да излезе от вертолета на очакването. Изправената ѝ стойка подчертаваше гърба ѝ. Приличаше на жена, която поддържа тялото си и… някак милее за душата си. Излъчваше обичливост и несвенливост, “прибраното” ѝ тяло подчертаваше “прибраността” на душата ѝ. Носеше със себе си прастарото умение да прощава. Личеше си от пръв поглед. Търгашество правеше само с очите на другите, не прикривайки откритите черти на лицето си…
Тя ненадейно седна на дървената пейка. Това го обезпокои леко. Защо е уморена от сутринта? Жената наведе чело надолу и тогава той забеляза, че лицето ѝ е леко бледо. Плътните ѝ устни неуловимо изказваха напрежение. Озадачаваше го. Точно в този момент дойде автобусът и тя се изправи рязко от пейката. Мъжът замръзна и се провеси към гнездото на лястовиците. Там е топло и уютно. Така се беше безпокоил само за една-единствена жена – преди. Другите и до днес му носеха отегчение и безразличие. Не и тази. Момичето със светлосините дрехи се олюля и се протегна към слънцето. Стори му се, че е завинаги. Тя припадна ненадейно.
Самият той не забеляза как я прихвана и отнесе до себе си. Притисна я, без желание да я пусне някога. Странно усещане, което го накара за момент да полудее, както тогава. Искаше да види очите ѝ. Пак. Почувства я натежала и безжизнена. Нещо се случваше. Нещо ставаше и с него. Синевата приклекна, отиде си за малко, поругана и настроена срещу вселенските улици на мълчанието. Не можеше да избяга оттук. Вече. Не.
…
Щом се събудеше сутрин, жената имаше странния навик да обтяга прибрано крака си нагоре и да застава в “свещ”. Запази това от времето, когато беше гимнастичка. Танците и ритъмът в слепоочията и коленете ѝ се появиха изведнъж. Усети някаква страст и болка по динамиката в ежедневието си. Липсваше ѝ точно това. И реши да танцува. Не беше толкова отдавана. При все тази отколешна мечта ѝ се виждаше изначална и много истинска – само нейна и прилежно отлежала, като старо тръпчиво червено вино. Тази сутрин не успя да направи гимнастика, нито да запали “свещта”. Пламъкът ѝ не беше угаснал – просто се губеше, незнайно как и къде. Отражението му червенееше в нечии други очи.
Преди няколко дни припадна посред бял ден на автобусната спирка. Просто ѝ призля, като отиваше на работа. Пребледня и се свлече. Видя го в просъница точно когато падаше. Мургавият мъж протегна ръка към нея и я улови. Важно е къде пропадаме – преди да се свлечем завинаги в земята, преди да се ударим в камък или изядем ежегодния порцион попара сутрин. Сякаш беше дете в ръцете му. Странно е това усещане за безтегловност, без угризения, доза съблазън или желание за провокация.
Лекарят ѝ препоръча да лежи и да си почива няколко дни – преди отново да поеме по прашните и мътни представи на ежедневието. Казаха ѝ, че не е нищо сериозно – просто леко неразположение и преумора. Напоследък работеше много. Някак ѝ се отдаваше да учи малките дечица на танци. Да протяга ръце към тях и да развива умението и чувството им за пластика, хармония, да обтяга мисълта им напред и нагоре и да доказва всекидневно, че стремежът към красивото в своите несъвършени форми е най-кристален, когото се развива ежеминутно. Кристални мисли в стъклени буркани обаче мразеше, както ненавиждаше и посредственото скудоумие и сговорчивост за свят и полет без мечти. Не можеш да затвориш мънисто в пластмасово шише. Ще изцъклиш лицето на дете по този начин. А тя обичаше децата. Надяваше се някой ден да има и свои. Притегли завивките нагоре към голите си рамене и пак го видя. Едва ли подозираше за нейния среднощен бледосин танц, който искаше да му подари… Да танцува за него…
Мисълта ѝ се изви и изписка. Мъртва не се е чувствала никога. И как може да е мъртъв човек с протегната десница пред себе си – към някого. Мъртвостта е прилеп с големи очи и присъщи белези на звероподобно същество. Страхуваше се от нещо тази сутрин. И пак се пренесе там... Необяснимо защо се изненада от погледа му – загрижен и невойнствен. Той не искаше да я превзема, както много други мъже. Не я накара да се чувства като скала в своя светлосин оттенък. Чудеше се как разбра всичко това… за секунди и в несвяст. Човекът от спирката дойде и разцепи мълчанието, дивата самотност на цялата оскотяла мътност на всекидневието.
Щом влезеше в залата за танци, тя се преобразяваше – превръща се в човек с облаги – с много големи облаги. Щастие е да учиш деца на своя усет за хармония и да им предаваш своето умение за висота. От високо и стремглаво не беше падала никога. Прилепнало приглади тъмносиния сатен на завивката. Сякаш небето беше върху ѝ. Нежно и уханно – като самата нея. Отдавна не беше лепила пощенски марки. И писма не беше писала. От онези старите, в плик. Потърка слепоочия. Ако сега припадне – искаше той пак да е наблизо.
Реши да се надигне от леглото и да направи опит да се успокои от снощните видения, от саркастичната дрямка, която я беше обзела и… от него. Мъжът от спирката, който я придърпа с невероятно съвършенство към себе си. Отдавна не беше ѝ се случвало. Мъжете не са съвършено обаятелни винаги, но понякога ги обзема ангелът на съмнението, който ги кара да мислят и чувстват по друг начин. Така беше и онази сутрин. С него се случваше нещо. Усети, че го притегли към себе си – моментално. Измъчи го за момент и после му се подари с припадък. Не мислеше, че ще стане точно така. Плъзна се в ръцете му. Не, не беше умишлено – призля ѝ. Умората, сънят, бледосиният нюанс на утринта и зловещата мисъл за смъртта. Просто всичко ѝ мина като изневиделица. Да издъхнеш рано сутрин. Завинаги да се спусне вечерта на живота ти. Глупости. Рязко се изправи. Леко ѝ причерня. Него го нямаше наоколо. Започна да ѝ липсва – изведнъж. Като в просъница го усети. Пак и пак.
Сипа кафето в чашата. Отвърза халата си и реши да си вземе първо душ. Струйката на мисълта ѝ потече отново към спирката. Към същия онзи момент. Стъпалата и косите ѝ сякаш се сляха в един триъгълник, облъчен от микроскопичната течност на безцветната вода. И споменът за него отново я блъсна в зелените плочки на банята. Спря рязко кранчето на душа. И прекрачи оттатък – в своя прагматизъм и невежество. Трябваше да върви на работа. Желаеше го повече от всякога. Макар че децата, които учеше да танцуват, не могат да се нарекат “работа”, както и движението с ръце нагоре, както и любовта, припадъкът, умозрителността, вакуумът, лицето му, лицето ми, пясъкът, стриването на оголеното съществуване и потайностите, които ще прозрем някой ден. Прекаляваше тази сутрин. Всъщност утре трябваше да се появи в клуба за танци – не днес. Господи, пропускаше нещо, вероятно в този момент. Затвори очи и си представи обраните градини преди обед, обречените кокичета от детството и светлото в очите му. Пак го видя. Дали ще го познае, ако го срещне на улицата, в автобуса, на спирката… Просто искаше да стои до нея, на онази дървена пейка. Нищо повече. Невъзможности и дилеми, които щяха да я отведат в черните дупки на най-голямото безвремие – предположението. Трябваше да почака до другата сутрин и да разбере дали пропуска нещо и защо.
…
Смело връхлита синевата връз мен. Сенки се гърчат по края. Губя се в теб, гоня се в себе си. Мимолетност и гняв неприсъщ ме изземва от топлото. Влизам връз теб и в теб. Със стон се разлиствам на много милиони и сини морета. Многомилионна синева. Смущавам съня си. Бам-бим-бам. Звънчета добавят камбани. Сричам. Зова. Изпреварвам самото присъствие. Нима се изплаших. От теб. Синева!
…
Беше забравила да загаси осветлението в залата за танци. Направи рязък завой по коридора. Завоите на мисълта ѝ бяха същите – динамични и ненадейни като самата нея. Приключи и този отрязък време от седмицата. Купищата деца спяха някъде в прегръдките на майките си, а музиката от деня им носеше сладък покой и мисъл за новия танц.
За момент застана срещу дървената успоредка в залата и ѝ се прииска да се позабави още малко. Повдигна крака си в шпиц върху успоредката, както беше облечена за тръгване. Приличаше на Андерсеновата танцьорка, само че със сърце и без своя оловен войник. Каква лъжа са приказките – алегория за хора, които имат нужда някой да им сдъвче обяда. Погледна се в огледалото и някак се хареса. Стойката, излъчването ѝ, миглите ѝ, мислите им, силните му ръце през ханша ѝ… Деколтето ѝ и дамгосаната и същност на човек и войник с лице се изкривиха отново. Натрапчиви мисли. Приклекна леко и изправи ръката си нагоре – високо. Китката ѝ се изви и придоби завършек като булчинското цвете върху тортата. Главата си издаде назад. С другата си ръка се държеше за успоредката. Кракът ѝ извисено довършваше цялата случайност на ситуацията. Искаше да го постави върху рамото му, да се спусне към него и да го наблюдава, докато заспива. А после коляното ѝ да увисва леко върху корема му. Танцуването е като дъба привечер – разлистен, разпъпен и междуметен от мълнията на желанията. Денят понякога е плашещ, а вечерите носят припадъци, мисли и волности.
Тихо е и уютно, напарцалено, любовно…
Изведнъж съзря сянка в дъното на залата. Беше на малко момче. Вероятно е някой от учениците ѝ, който си търсеше нещо забравено. Детето, на около седем години, застана на двете стъпала и замаха на някого навън. Тя се усмихна. Има задкулисна игра в забравените вещи – може би връщане, обръщане наопаки на мускулите на гърба, ръцете и краката, които ни водят към старите места, истинските помисли и незабравеното минало. Детето продължаваше да маха на някого отвън. Жената се усети, че стои все още с единия крак върху гредата, а с другия е стъпила на пода. Точно срещу нея огледалото доброжелателно ѝ правеше поклон и съблюдаваше земята от висотата на своето съвършенство. Синевата я привличаше, облъчваше я и ѝ създаваше настроение напук на порядъка, който щеше да изнемогне и да се скъса след малко.
Мъжът вече беше влязъл в залата за танци.
Лицето му се омрачи върху полуугасналото осветление, което все повече и повече намаляваше. Имаше чувството, че всеки момент ще настъпи непрогледна тъмнина и роякът от сънища ще излезе на видело като пчели от кошер. Беше същият, от автобусната спирката, който се появи изневиделица и скъса завесата и булото на Майя надве. Обувката му леко изскърца върху пода. Шантави мисли и дръзки представи го обхванаха ненадейно. Облечен с яке на кръпки, изглеждаше леко слисан и видимо доволен от гледката. Сякаш се подготвяше да я гушне отново. Танцьорката в шпиц провесваше разкроената си пола и някак разперваше широките ръкави на блузата си в полет. Стана му приятно, че успя да я смути и накара да застине съвсем в непривичната поза.
Капещ парафин изстиваше, втечняваше се, зейваше и замислено се връщаше на мястото си. Синевата се свлече до нивото на хоризонта. Танцьорката уголемяваше същността на оловния войник и го дивеше. Андерсен е лъжец. Мъжът в залата нямаше нужда да обяснява присъствието си наоколо. Нито да изгаря в непосилни и бавни огньове. Истината просто се случваше, без измисленост и криво разказани приказки. Синът му го дръпна леко за ръката и го попита:
– Тате, намерихме ли я?
– Да.
(едноименният разказ от книгата ми) - линк
стъпките
по дяволите писането... смисълът е в танцуването
Няма коментари:
Публикуване на коментар