Класната

Винаги коленете и са до неговите.
Снимката е стара и архивна. Изброявам фотографиите до десетата година, когато е работила в училището. Шефът и oт дясно – тя от ляво. Седнали на дървени столове. Около тях са останалите. Тя е с бежов чоропогащник и пола до коленете – сива или синя. Той – строг, грозноват, но млад. Винаги коленете и сочат неговите. Не успявам да видя, но ми се струва, че леко докосват ръба на панталона му.
Не знам защо се козя спрямо тази жена на възраст – нищо не ми е направила, но негодувам. Откакто прочетох и архивите, и характеристиките, които е писала за своите ученици – още повече я възненавидях. Всъщност случайно попаднах на този общ архив – писма, документи, папки, заплати… Снимах и преснимах, мислейки си, че това е история. А не личностно пропадане за някого.
Забелязах, че вече не показва коленете си. Пенсионерка е. И не се снима с директори. Вероятно това е причината.
…
Изненадах се, когато се появи на родителската на моя 12 клас. Преди известно време. Помислих си, че е баба или леля на някого. Забравих я на момента. Изчака всички да си тръгнат. Изникна от последните чинове ненадейно. Тогава я видях – понакуцваше леко. Прошарена, мургава и повехнала партийна секретарка. Все още. Погледна ме някак смирено и двулично. Помислих, че ще извади някогашната си машина и ще ми напише характеристика. Имам навика да се възмущавам, когато нещо не ме касае лично. А когато ме касае – мълча. Отново съм в неловка ситуация и никой не знае затова. Старата дама ме приближава, а аз си я представям на десетте снимки, които свих от архива. Коментирах нетактично движенията и – написах разказ за нея. Какво още мога да направя, заради двете характеристики, които прочетох? Едното момче, за което е писала, ми е съсед, другият е чертожник във фирма. Мои приятели. Не успяват да учат навреме и скоростно, заради „неблагонадеждност”. Всеки път ги разпитвам за някога и все негодувам. Не могат да разберат вълнението ми. Ама ми разказват. Знаят, че се интересувам от разни неща и диря сюжети за пиесата на дните.
Класната им приближава – аз тъпея. Тя идва понакуцвайки – аз се остря. Присвива ме болка в корема. Никой не е писал характеристика за мен. По мое време нямаше такива. Жалко – щях да си трая. А сега имам спазми. Тя идва плавно – все още е запазила походката и енергията, с която премята чантата на раменете си.
Спира до мен и слага ръце на катедрата. Поглежда ме. Прибързвам. Изпускам вещите си на паркета. Изсипвам чантата си. Двама от най-близките ми приятели са ощетени, заради тази жена. Тя определено недоумява притеснението ми. Приближаваме още. И още.
- Извинете, госпожо, как се справя синът ми при вас?
Синът ми? Мълча. Не искам да отговоря. Момчето има само шестици – така и ще бъде. Но няма да и кажа. Повтаря въпроса. Аз мълча. Навежда глава и си тръгва. Разбра, че няма да отговоря. Усети вълнението ми. Случвало се е и друг път, някой да не иска да разговаря с нея.
Чудя се как фокусира и прецени ситуацията. А аз не успях.
Вече за нищо не питам Момчил и Андрей. Само веднъж им казах, че съм отмъстила за някогашните им характеристики. Двамата се спогледаха и ми казаха:
- Знаем, преди месец и половина класната поиска среща с нас…